Радослав Парушев - project DOSTOEVSKI

Началото на глава за интимния живот на Алексей

През този следобяд, точно в 19.00 часа, около четиристотин от младите хора на Санта София бяха направили флашмоб, с който бяха блокирали никому ненужното кръстовище на улица „Виконт дер Мер“ и улица „Петте рани“. Флашмобът бе официално обявен като простес срещу одобрения от правителството проект за взривяване на едни никому ненужни изстинали вулкани по най-южното крайбрежие на Източна Европа. Британски инвеститори щяха да взривят вулканите, за да излеят бетонни бункери, в които да затварят английските пенсионери, които в онази епоха на възход на здравеопазването във Великобритания все по-свирепо отказваха да умрат много след изтичане на естествено отредения им от Природата срок. Така англичаните се отърваваха от ненужните си възрастни хора – пращаха ги да умират на райски места, залети с бетон. Освен това чрез създаването на отворени фондове за инвестиции в източноевропейските имоти няколко от по-интелигентните англичани отърваваха и голяма част от останалите англичани от излишните им спестявания. Никога не знаеш какво може да й хрумне на долната средна класа, види ли се с някоя излишна пара в банката, по-добре парите да им се приберат и да им се каже, че са отишли за построяване на ослепителни бункери по вълшебните южни плажове.

Протестът на младите еколози, от своя страна, беше всъщност инспириран от две независими един от друг, но както смяташе Алекс, не съвсем чистоплътни центъра на интереси. Алекс беше в течение на причините за събитията не само защото красивата му приятелка Анастасия наскоро беше станала активист на екодвижението, ни и защото „ПОЗНАВАММНОГОХОРА“ беше една от агенциите, натоварени с PR-a на природозащитната кампания.

И така, цялата модна арла-урла срещу унищожаването на природата се финансираше от производителите на т.нар. „еко“ и „био“ стоки, които съвсем мъдро провиждаха в психологическата марка „еко“ единствения реалистичен подход за изместване от съответните пазари на непобедимите традиционни корпорации с техните вековно утвърдили се марки канцерогенни продукти. Манипулацията според Алексей беше повече от очевидна за човек с макар и основно образование. Макар и да си никому неизвестен и с нищо недоказал се производител бе пазарен дял, изведнъж почваш да правиш скапани автомобили с т.нар. „еко“ и „био“ двигатели, и гледай ти как хората, адекватни сугестирани посредством масираното, непрестанно намигане от страна на медиите, започват да дават почти двойна цена именно за твоите скапани автомобили. Хората щастливо ти пълнят гушата, радостни, че са намалили емисиите на вреди газове в атмосферата. След това публиката се втурва да си мие косите с твоите екошампоани, произведени всъщност от същите кучешки миазми и от същите миши чревца, от какво се произвеждат и утвърдените световни шампоани. Само че твойте не са „химия“, а са „еко“, и хората, втривайки ги в главите си, вярват, че така по-дълго време няма да умрат и да ги изядат червеите в земята...

Конкретно този флашмоб на кръстовището на „Виконт дер Меер“ и „Синко Лягас“ беше манипулиран и от една също английска туристическа агенция, която печелеше чудесни пари, като водеше английските пенсионери на бърдуочинг в гърлата на угасналите вулкани. Унищоването на вулканите правеше пясъчните лешояди да няма къде де гнездят и водеше до сигурното им изчезване. Бърдуочинга, от своя страна, представляваше следното...

Тука нещо ми става тъпо, не ми се разказва по-нататък за тази случка.

Доре, зарежи го, както е, но нали си даваш сметка, че няма как да ти се получи романа само от редуващи се начала без развръзки?

Тук: да има история, как Алекс отказал да участва в протестите, понеже му изглеждат манипулирани, и се опитал да обясни това на Анастасия, но Анастасия го изоставила в същата вечер, защото той „нямал сърце“ според нея (и си тръгнала с един суперестествен еколог-кайт-сърфист с гладка кожа, сини очи и ниско чело, кажи, потиснато сърчице мое, не би ли било чудесно да си е тръгнала с такъв лежерен суперготин кайт-сърфист, а?), а всъщност Анастасия, без дори да го признава пред себе си, зарязала Алексей, понеже вече не го обичала, това е. Той, от своя страна, страдал не повече от пет минути, след като тя си отишла. (Какво, по дяволите ми става? Едно време се умираше от тези неща? Защо сега в мен нищичко не трепва?) Не страдал той основно не защото нямал сърце, а защото просто вече и той не я обичал. След което останал сам, както го и заварваме в момента.

А, добре, тогава, той очаквал ли все още отнякъде да изскочи Жената на Живота му, която да го направи Завинаги щастлив?

Ами, очаквал той вятър. На тридесет и две години Алексей бил вече живял достатъчно дълго собствения си живот, че да е наясно с общите принципи, по които собственият му живот се развивал. Поради което просто очаквал в живота му да се появи отнякъде някое прилично хубаво момиче, по възможност – не съвсем бедна и не пълна селянка, с което кротко да си роди деца и да си измъждука там, отредения остатък до смъртта.

Да, всъщност много е хубаво със сълзливия момент за, там, нали, трагичната невъзможност за общуване в съвременния електронен, отчужден свят и т.н. да се приключи още тука, без на трагичната невъзможност да й се отделя повече книжен обем, за да остане време и място после за по-съществените неща.

Рей Бредбъри - "451' по Фаренхайт"

И тогава Кларис Маклелън каза:
- Имате ли нещо против, ако ви попитам откога работите като пожарникар?
- От десет години, откакто станах двадесетгодишен.
- А четете ли понякога книгите, които изгаряте?
Той се засмя:
- Това е забранено от закона.
- О, да, разбира се!
- Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей, в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори пепелта. Това е нашият лозунг.
Те повървяха още малко и девойката каза:
- А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?
- Не! - заяви той. - Давам ви дума, че къщите винаги са били огнеупорни.
- Странно, веднъж чух, че едно време къщите са се подполавали поради невнимание и че пожарникарите трябвало да гасят пожарите.
Той се засмя.
Тя бързо го погледна:
- Защо се смеете?
- Не зная. - Той отново започна да се смее, но се сепна. - А защо питате?
- Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и ми отговаряте направо. Нито за момент не се замисляте над това, което съм ви попитала.
Монтег се спря.
- Вие наистина сте странна – каза той, когато я погледна. - Нямате ли поне малко уважение?
- Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.
- А това за вас нищо ли не означава? - Той потупа дискс с цифрата 451, зашит на ръкава на черното му яке.
- Означава – прошепна тя и ускори крачка – А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?
- Сменяте темата!
- Понякога си мисля, че шофоьорите не знаят както е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре – каза тях. - Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже, “О, да, това е трева!” Ако му покажеш розово петно – това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една автострада. Карал с четиридесет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно.
- Мислите за прекалено много неща – неловко каза Монтег.
- Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога двестафутовите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само двадесет фута дълги? Но колите започнали толквоа бързо да прелитат край тях, че направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
- Не знаех това. - Монтег рязко се засмя.
- Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
Той не можа в момента да си спомни дали знаеше това, или не, и доста се ядоса.
- А ако погледнете нагоре – тя посочи с глава към небето, - на луната има човек.
Той отдавна не бе поглеждал към луната.
Те изминаха останалия път мълчаливо – тя вървеше замислена, а той, чувствайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време й хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома й, цялата къща ярко светеше.
- Какво става? - Монтег рядко бе виждал толкова светлина в една къща.
- О, нищо особено; мама и чичо просто си седят и разговарят. Това е все дно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора...
- За какво всъщност говорите?
Тя се изсмя на въпроса му.
- Лека нощ! - извика Кларис и затича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачи и го погледна с учудване и любопитство.
- А вие дали сте щастлив? - попита тя.
- Дали съм какво? - извика той
Но тя си беше отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома й тихо се затвори.
“Щастлив! Що за глупост”
Монтег престана да се смее.

Вацлав Клаус - "Синя, а не зелена планета. Кое е застрашено, климатът или свободата?"

"Глава I: Формулиране на проблема

За околната среда говоря и пиша отдавна и често, но не съвсем системно. Затова от доста време замислям да представя на обществеността своето по-комплексно виждане за днешното, толкова емоционално и така некоректно и ирационално водене на дискусията за околната среда и особено за така нареченото глобално затопляне, защото с безпокойство следя как тази тема все повече и повече се превръща в основен идеологически и политически сблъсък на нашето съвремие, макар – искам да подчертая това дебело – тя без съмнение е само тема-заместител.

Оказва се всъщност, че съвременният конфликт за свободата на човека – отново напомням – съвсем не за околната среда – започва да се води чрез тези теми, или по-точно казано, с тяхна помощ. Макар това да се отнася много повече за т.нар. развит и без съмнение – относително много богат свят, отколкото за по-слабо развитите (и по-бедни) страни, където мнозинството от хората имат други (далеч по-земни) грижи, то няма съмнение, че точно по-бедните страни може би ще платят висока цена за този чужд за тях конфлик. Те се превръщат в заложници на енвиронменталистите, които предлагат прогресът на човечеството да бъде забавен, при това – на огромна цена. Най-голяма жертва ще бъдат именно най-бедните. Освен това, тези амбициозни действия няма да имат почти никакъв ефект.

Искам още в самото начало на тези свои разсъждения високо да заявя, че споделям мнението на класическите либерали, онзи може би вече осъден на изчезване човешки вид, по тази проблематика. Те са прави като твърдят, че в края на 20 и началото на 21 век вече не социализмът е най-големият източник на заплаха за свободата, демокрацията, пазарната икономика и просперитета. В най-голяма заплаха се превърна амбициозната, твърде арогантна и почти безскрупулна идеология на едно политическо движение, което – в началото скромно и вероятно с добри намерения – се зае с темата за опазване на околната среда, но постепенно се превърна в енвиронментализъм, който няма почти нищо общо с природата. Това идейно течение в момента е доминиращата алтернатива на идеологиите, отстояващи последователно и системно свободата на човека. То се превърна в мироглед, поставящ си за цел радикална промяна на света – колкото и “трески да хвърчат” (т.е., с цената на ограничаване свободата на личността и с цената на човешкия живот), мироглед, искащ да промени света, човека и неговото поведение, обществения ред, ценностната система. Просто всичко.

За да не бъда разбран погрешно и да не би някой да помисли, че искам да се намесвам в естествените науки и научно обоснованата екология, искам да заявя: фактически енвиронментализмът няма нищо общо с естествените науки и – което е още по-лошо – с обществените науки, макар че се развива на тяхна територия. Жалко, но е така. Той се ползва от чистата добросъвестност на (някои) учени естествоизпитатели, които стриктно се придържат към научните принципи по отношение на своята дисциплина, но щом напавят крачка извън нея, напълно ги забравят.

Въпреки че енвиронментализмът парадира с научност, той на практика, в своята същност, е метафизическа идеология, която отказва да вижда света, природата и човечеството такива, каквито са в действителност, отказва да вижда тяхното естествено еволюционно развитие и абсолютизира днешното състояние на природата и света, превръща го в някаква “свещена норма”, всяка промяна на която представя като фатална заплаха.

...Ако днешните критерии на енвиронменталистите бъдат приложени например спрямо отделните етапи от историята на човечеството, може би ще трябва да кажем, че сме свидетели и виновници за перманентна екологична катастрофа, която е превърнала първичния биотоп в цивилизован ландшафт, която е изтласкала съществуващите флора и фауна и ги е заменила със земеделски култури, която е довела до промени в климата (чрез напояване, или обратното – чрез разширяване на пустините, унищожавайки горите и растителността) и т.н. Здравият разум обаче ни подсказва да не правим това. Изсичането на девствените гори по нашите земи, от гледна точка на днешните енвиронменталисти, е страшна екологична катастрофа, но замяната на дивата природа с цивилизована среда създава съвършено друг ландшафт, и нека си признаем, че това е една – не само от естетична гледна точка – повече от приемлива алтернатива.

Стигайки до резултатите от начина на мислене на енвиронменталистите, ще констатираме, че то представлява една антихуманна теория, защото според нея основната причина за съществуването на световните проблеми е в самото разпространение на homo sapiens, който – развивайки човешкия си интелект и способностите си да променя природата и да я приспособява къ нуждите на своята експанзия, е излязъл от традиционните рамки на природата. Не е случаен фактът, че редица енвиронменталисти отказват да поставят човека в центъра на нашите разсъждения.

Енвиронменталистите изглежда не отчитат, че голяма част от сушата е резултат от съзнателната човешка дейност и че споровете, които така често предизвикват т.нар. природозащитници, не са в защита на първичната природа, а на един исторически продукт на човешката дейност.

...Не съществува никакво предварително зададено оптимално състояние на света, което да сме длъжни да запазим. Състоянито на света е спонтанен резултат от взаимодействието на огромен брой фактори – космически, геоложки, климатични (и много други), включително влиянието на отделните елементи на живата природа, които винаги следват своя интерес за осигуряване на максимално добри условия за своето възпроизвеждане. Равновесието, което настъпва в природата, е динамично равновесие (фактически то е само една “тенденция”, съставена от огромен брой отделни неравновесия)."

Умберто Еко - "Кант и птицечовката"

С какъв проблем би се сблъскал Кант в случая с птицечовката? Характерът на проблема му се е изяснил едва в Критика на способността за съждение. Способността за съждение е възможността специфичното да се мисли като съдържание в общото и ако общото (правилото, законът) вече е подадено, съдържанието е определящо. Но ако е подадено само специфичното и трябва да се намери общото, тогава съдържанието е рефлектиращо.

Въвеждайки схематизма в първата версия на системата, Кант държи в ръка една експлозивно понятие, което го принуждава да продължи нататък, т.е. именно към Критика на способността за съждение. Но може да се каже, че след като от схемата се стига до рефлектиращото съждение, влиза в криза самата природа на определщите съждения. Защото способността за опделящо съждение “няма сама по себе си принципи, които да обосновават понятия за обекти”, тя се ограничава с това да подвежда обекти под закони или под дадени като принципи понятия.

И тогава се опитваме да построим понятието за дърво (и допускаме това понятие) така, сякаш дърветата са такива, каквито ние можем да ги мислим. Представяме си нещо като възможно според понятието (тук се прави опит да се съгласува формата с възможността на самото нещо, макар да нямаме никакво понятие) и мислим за него като за организъм, който се подчинява на цел.

Да се тълкува нещо, сякаш то съществува по някакъв начин, означава да се направи хипотеза, защото рефлектиращото съждение трябва да подведе под закон, който още не е даден “и следователно фактически е само един принцип на рефлексията върху обекти, за които обективно липсва изцяло някакъв закон или понятие за обекта, които да са достатъчни за случаите, които се явяват”.
[...]
Външните перцепции като материал за възможен опит, на които липсва само формата на връзката помежду им, са ефект на вътрешни (или движещи) сили на материята. За да се приложат тези движещи сили се установяват емпирични закони. Тези закони не са априорно дадени, а се нуждаят от понятия, конструирани от нас (selbstgemachte). Тези понятия не са дадени от разума или от опита, а за изкуствено създадени. Те са проблематични.

Тези понятия трябва да бъдат мислени като основа на изучаването на природата. Следователно трябва да се постулира (в случая с изкуствено създаденото понятие за етер) едно абсолютно тяло, съществуващо в материята.

Кант повтаря многократно, че това понятие не е хипотеза, а постулат на разума, но неговата недоверчивост към термина “хипотеза” има нютоновски корени: в действителност едно понятие (изградено, тъй да се каже, от нищото), което прави възможна тоталността на опита, е абдукция, която прибягва - за да обясни някои Резултати – към едно Правило, създадено ex novo. Не трябва да се оставяме да ни отвлече вниманието и фактът, че постулатът за етера впоследствие се е оказал погрешен: той дълго време е давал доста добри резултати и абдукциите се оказват добри, когато издържат дълго време, докато не се появи една по-адекватна, икономична и силна абдукция.

Както отбелязва Виторио Матийо по повод последния период на Кант, “разсъдъкът натрупва опит, проктирайки структурата, според която движещите сили на обектва могат да действат”. Рефлектиращото съждение не толкова наблюдава (и оттам – произвежда схеми), а по-скоро произвежда схеми, за да може да наблюдава и експериментира. И “това учение отива отвъд тази Критика поради свободата, която дава на разсъдъчното проектиране на обекта”.

С този късен схематизъм разсъдъкът не изгражда най-обикновена детерминация на един възможен обект, а прави обекта, конструира го и в тази дейност (сама по себе си проблематична) върви по пътя на пробите.

Понятието за проба тук вече става възлово. Ако схемата на емпиричните понятия е конструкция, която се опитва да направи мислими обектите в природата, и ако за емпиричните понятия не може никога да се направи завършен докрай синтез, защото в опита могат винаги да се открият нови характеристики на понятието, тогава самите схеми неминуемо са поддаващи се на преразглеждане, погрешими, обречени да еволюират във времето. Ако чистите разсъдъчни понятия могат да образуват нещо като извънвремеи опис, то емпиричните понятия могат да бъдат само “исторически” или културни, ако предпочитате. С други думи, както казва Пачи, те се основават не върху необходимостта, а върху възможността: “синтезът е невъзможен без времето и следователно без схемата, без образа, което е винаги нещо повече от обикновена проекция, нещо ново, или както бихме казали ние, нещо проектиращо, отворено към бъдещето, към възможното”.