"Глава I: Формулиране на проблема
За околната среда говоря и пиша отдавна и често, но не съвсем системно. Затова от доста време замислям да представя на обществеността своето по-комплексно виждане за днешното, толкова емоционално и така некоректно и ирационално водене на дискусията за околната среда и особено за така нареченото глобално затопляне, защото с безпокойство следя как тази тема все повече и повече се превръща в основен идеологически и политически сблъсък на нашето съвремие, макар – искам да подчертая това дебело – тя без съмнение е само тема-заместител.
Оказва се всъщност, че съвременният конфликт за свободата на човека – отново напомням – съвсем не за околната среда – започва да се води чрез тези теми, или по-точно казано, с тяхна помощ. Макар това да се отнася много повече за т.нар. развит и без съмнение – относително много богат свят, отколкото за по-слабо развитите (и по-бедни) страни, където мнозинството от хората имат други (далеч по-земни) грижи, то няма съмнение, че точно по-бедните страни може би ще платят висока цена за този чужд за тях конфлик. Те се превръщат в заложници на енвиронменталистите, които предлагат прогресът на човечеството да бъде забавен, при това – на огромна цена. Най-голяма жертва ще бъдат именно най-бедните. Освен това, тези амбициозни действия няма да имат почти никакъв ефект.
Искам още в самото начало на тези свои разсъждения високо да заявя, че споделям мнението на класическите либерали, онзи може би вече осъден на изчезване човешки вид, по тази проблематика. Те са прави като твърдят, че в края на 20 и началото на 21 век вече не социализмът е най-големият източник на заплаха за свободата, демокрацията, пазарната икономика и просперитета. В най-голяма заплаха се превърна амбициозната, твърде арогантна и почти безскрупулна идеология на едно политическо движение, което – в началото скромно и вероятно с добри намерения – се зае с темата за опазване на околната среда, но постепенно се превърна в енвиронментализъм, който няма почти нищо общо с природата. Това идейно течение в момента е доминиращата алтернатива на идеологиите, отстояващи последователно и системно свободата на човека. То се превърна в мироглед, поставящ си за цел радикална промяна на света – колкото и “трески да хвърчат” (т.е., с цената на ограничаване свободата на личността и с цената на човешкия живот), мироглед, искащ да промени света, човека и неговото поведение, обществения ред, ценностната система. Просто всичко.
За да не бъда разбран погрешно и да не би някой да помисли, че искам да се намесвам в естествените науки и научно обоснованата екология, искам да заявя: фактически енвиронментализмът няма нищо общо с естествените науки и – което е още по-лошо – с обществените науки, макар че се развива на тяхна територия. Жалко, но е така. Той се ползва от чистата добросъвестност на (някои) учени естествоизпитатели, които стриктно се придържат към научните принципи по отношение на своята дисциплина, но щом напавят крачка извън нея, напълно ги забравят.
Въпреки че енвиронментализмът парадира с научност, той на практика, в своята същност, е метафизическа идеология, която отказва да вижда света, природата и човечеството такива, каквито са в действителност, отказва да вижда тяхното естествено еволюционно развитие и абсолютизира днешното състояние на природата и света, превръща го в някаква “свещена норма”, всяка промяна на която представя като фатална заплаха.
...Ако днешните критерии на енвиронменталистите бъдат приложени например спрямо отделните етапи от историята на човечеството, може би ще трябва да кажем, че сме свидетели и виновници за перманентна екологична катастрофа, която е превърнала първичния биотоп в цивилизован ландшафт, която е изтласкала съществуващите флора и фауна и ги е заменила със земеделски култури, която е довела до промени в климата (чрез напояване, или обратното – чрез разширяване на пустините, унищожавайки горите и растителността) и т.н. Здравият разум обаче ни подсказва да не правим това. Изсичането на девствените гори по нашите земи, от гледна точка на днешните енвиронменталисти, е страшна екологична катастрофа, но замяната на дивата природа с цивилизована среда създава съвършено друг ландшафт, и нека си признаем, че това е една – не само от естетична гледна точка – повече от приемлива алтернатива.
Стигайки до резултатите от начина на мислене на енвиронменталистите, ще констатираме, че то представлява една антихуманна теория, защото според нея основната причина за съществуването на световните проблеми е в самото разпространение на homo sapiens, който – развивайки човешкия си интелект и способностите си да променя природата и да я приспособява къ нуждите на своята експанзия, е излязъл от традиционните рамки на природата. Не е случаен фактът, че редица енвиронменталисти отказват да поставят човека в центъра на нашите разсъждения.
Енвиронменталистите изглежда не отчитат, че голяма част от сушата е резултат от съзнателната човешка дейност и че споровете, които така често предизвикват т.нар. природозащитници, не са в защита на първичната природа, а на един исторически продукт на човешката дейност.
...Не съществува никакво предварително зададено оптимално състояние на света, което да сме длъжни да запазим. Състоянито на света е спонтанен резултат от взаимодействието на огромен брой фактори – космически, геоложки, климатични (и много други), включително влиянието на отделните елементи на живата природа, които винаги следват своя интерес за осигуряване на максимално добри условия за своето възпроизвеждане. Равновесието, което настъпва в природата, е динамично равновесие (фактически то е само една “тенденция”, съставена от огромен брой отделни неравновесия)."
