За някои от основните теми в Sci-fi сериалите

Има доста общи неща между повечето научно-фантастични сериали, темите им съвпадат в голяма степен, макар понякога да предлагат различни перспективи. Доколкото винаги са замесени някакви aliens, които обезателно представляват опасност за Земята и нейните хора, първото, което прави впечатление, е военното присъствие. Особено в Старгейт, но и в други филми, военните са добрите, мъдрите и справедливите, тези които са най-добре подготвени да се справят с всевъзможните изненадващи предизвикателства, идващи от непознатото. Оттам и войната като тема е доста засегната винаги, като тук имаме пълен консенсус – разбира се, това е нещо лошо, макар военните да са Добрите (разбира се нашите, макар че нерядко в чуждите военни разчитане достойнство и чест, заслужаващи уважение). Войните са винаги нежелани и е въпрос на еволюция, развитие, здрав разум или други променливи, в зависимост от филма, за да я избегнем. Съответно отношенията военни-цивилни също са доста интересни, но тях можем да ги поставим и в по-общата категория обществен ред изобщо – как сценаристите са си представили човешката ситуация в дадения период от време, когато се разиграва действието. Освен начина, по който са уредени отношенията между хората в „нашето“ общество, видимо е, че винаги воюваме или се съюзяваме с други извънземни цивилизации/раси/видове (неясно защо в тези филми трите понятия често са тъждествени и взаимозаменяеми). Интересно е и да видим как се представят отношенията между различни извънземни цивилизации. Като цяло сценаристите копират исторически или актуални модели на отношения между нации и народи от земната история и ги използват във филмите, обикновено за да внушат вредата от войната и непримиримостта между съседите. Във връзка с това ни се разкрива и модерната идеология за универсалността на човешките права (явно вече не само човешки), която ще налагаме по всички кътчета на Вселената. Други две много ключови теми, които откриваме в sci-fi сериалите, са за религията и технологиите. Някои от сериалите са подчертано анти-религиозно настроени, в други религията е представена или като даденост, или като фактор на културно многообразие, който трябва да зачитаме. Отношението към технологиите е по-еднозначно – светът на бъдещето е технологичен свят, а в настоящето намираме основания да го произведем като такъв. Говорейки за бъдеще и настояще, една от най-постоянстващите теми е за пътуването във времето, това е нещо като запазена марка на тези филми, особено при Star Trek. Около религията ще забележим и друга опозиция – предопределеност или свободна воля. Тъй като обикновено в тези сериали се решават съдбоносни са човечеството и вселената въпроси, героите носят огромна, често непосилна тежест на плещите си. Понякога се счита, че те са предопределени за Великите дела, които им предстои да извършат. Накрая ще спомена и темата за търсенето на човешкото и човешката същност, която логично занимава хора и не-хора от момента на срещата по между им. Това са основните теми, с които зрителят се среща гледайки повечето sci-fi сериали и чрезз тях смятам да опиша тези, които считам, че си заслужават писането тук. Ще започна със Stargate SG-1 - първият сериал, през който навлязох в “необятния” свят на sci-fi преживяванията.

The Imaginarium of Doctor Parnassus

Има два вида приказки. Едните са големи, разказват стари истории за света, за началото и за идващия край. При тях съдбата на хората и на реда такъв, какъвто го познаваме, е поставена на карта и застрашена от нещо. В битката между доброто и злото се решава бъдещето на всички и на всичко. Обратно - при вторите мащабът е малък; битката между доброто и злото е битка за една отделна човешка история. Тя завзема цялата площ на кино-екрана и взсмуква интереса на зрителя, докато в първия вид приказки дори и да я има, е само помощно средство. При първите нещо по-голямо – Съдбата или Историята - движи фигурите като на шахматна дъска и макар донякъде и те да ни се представят като нормални хора, имащи слабости и моменти на колебания и трудности, те винаги са Героите, на които е отредено да променят света. В случая с втория вид приказки, голямата картина сякаш липсва, интересуваме се какво ще стане с нашия герой в малкия свят, който той обитава. Може би защото винаги съм си падал повече по първия вид приказки, не харесах The Imaginarium of Doctor Parnassus.

Обичам след финала на филмите, да се вглеждам лицата на излизащите от киносалона хора, след като светнат лампите. По това можеш доста добре да се ориентираш как е бил възприет даден филм. Вчера повечето от лицата бяха безизразни, но според мен това се дължеше по-скоро на неизпълнени завишени очаквания, отколкото на разочарование от видяното. А разлика все пак има. Тези очаквания идват не толкова от звездния актьорски състав и прославения режисьор, колкото от слуховете, които се носят за това колко странен и отнесен бил самия филм. Е, който е гледал смахнатостите на Дейвид Линч или е свикнал със странностите в подхода на Тим Бъртън, може би се е надявал да попадне отново в приказка, поне толкова добра, колкото са и техните. За съжаление нищо подобно не се случва на тази сцена. Приказката е прекалено обикновена и не може да те изненада с нищо, нито да те вдъхнови дотолкова, че да напуснеш киносалона усмихнат.

Но все пак да започнем с хубавите неща. Първото от тях е добрата стара Англия. Тя е навсякъде в този филм – в езика, в жестовете на героите, в обстановката и гледките от Лондон. Ако трябва да бъдем честни, говорейки за изненади, трябва да признаем, че такива и не липсват. Контрастът между тук и тогава е изцяло обладал разказа. Постоянно се сблъскват картини от съвременноста – типични моредни британски пъбове, мол, бляскави стъклени сгради, електрифицирани квартали и наред с тях - фургон, приютил средновековно freak show или места в Лондон, където времето сякаш не е спряло, за да послужи за моментна спирка и подслон за през нощта, суеверия и карти Таро. Дори когато фимът започва, първото очакване на зрителя е, че действието ще се развива поне 3-4 века по-рано, а само секунда след това се озоваваме в недотам престижен работнически квартал на съвременен Лондон. Много забавно е това, че старият “доктор” (някой разбра ли изобщо откъде идва тази титла?) излиза на сцената, облечен като индиец, заел мъдра йогистка поза. Тъй като никой освен привилегированият зрител няма как да подозира, че всъщност услугата му не е изобщо толкова шарлатанска, колкото изглежда, оценявам подобна за/подигравка с модните хипи-дзен-духовни въжделения на модерния западен човек много високо. Освен това попадаме в хода на история, започнала преди 1000 години и която, по всичко личи, е наред на намери своята развръзка точно сега (нали иначе действието щеше да се развива в друго време, т.е. няма как да не сме точно в момента на развръзката). 1000 години не са никак малко, а нещо толкова древно, трябва да е непременно достатъчно интересно и си заслужава да се провери.

Дотук с добрите неща. Малко чувство за хумор и добре подреден приказен сюжет. Нищо извънредно, което да заслужава специални овации или да не е вече видяно. С други думи, на форма са го докарали. Нещата се прецакват, когато потърсим посланието. Аз поне винаги търся посланието във един филм, защото смятам, че то е прибавената стойност. Ясно е, че такъв тип продукция се прави, за да носи големите печалби, да избие инвестицията и за него да се говори един-два месеца на кое място е в класацията по приходи. За още по-полезно се счита и ако има ефектен принос, имам предвид нов пробив в областта на специалните ефекти. И понеже това е ясното, остава да видим какво наистина си заслужава, отвъд тази рутина. Т.е. остава ни да погледнем в съдържанието, което единствено може да спаси такъв проект (освен ако не искаме това да направи с харизмата си някоя от звездите въвлечени в него, но това би било възможно най-жалкия край на историята). И така – за съжаление филмът, от който се интересуваме тук, не може да бъде спасен, тъй като няма нищо в посланията, което да си заслужава да бъде запомнен или поне да си тръгнеш от киното поне малко вдъхновен (а може и съкрушен от някой тъжен финал, защо не? - не смея да мисля за такива недостижими висоти). Клишетата ни преследват на всеки кадър – Дяволът с тънките мустачки и цигарето не е много по-различен от този в евтините сериали (за справка виж “Жътварят”, дори там е по-забавен), метафората за пътя (в имагинериума беше пълно с пътечки, които те отвеждат на някъде) и то водещ те винаги до Важния-в-живота-Избор; самият избор е дълбоко и единствено морално утежнен – или е правилен и добър (цветя) или е лош и бум – пламъци и край. И най-лошото – за съжаление то винаги идва накрая, затвърждавайки правилото, че винаги може и по-зле, няма как да минем без семейните ценности. Това е и кулминацията на историята, в която приказката свършва. Това обаче може вече да се възприеме съвсем буквално – там където приказката свършва, обикновено се има предвид, че започва the real life, което не е съвсем добре. Е, там някъде накрая на филма приказката свърши и настана една Голяма Нормалност – щастливото семейство в ресторанта, довело до блажено успокоение душата на статия глупак; самият той, кадър по-късно, изоставил дрипите, облечен бедно, но Съвсем Прилично, сресан и толкова толкова нормален; отказал се от всякакви авантюри и сделки с дявола; фургонът символ на хилядолетното му приказно съществуване в света на невъзможното, сега е придобил миниатюрна форма и невинно забавление за....децата. И на фона на всичко това дребосъкът се опитва да ги стресне, че щастливият край не бил гарантиран. И това точно в момента, в който той ти е поднесен и наврян в лицето като евтина пица на парче, с много много чеснов сос. За по-дълготраен ефект. Нормалността е представена за happy end и такова унизително подценяване на зрителя е тъжно и неочаквано, ако си отишъл с поне тихата надежда, че ще видиш нещо напомнящо на една от най-добрите анти-утопии правена някога. Е, 15 години по-късно изглежда е по-вероятно да се вкараме в такава.

Радослав Парушев - project DOSTOEVSKI

Началото на глава за интимния живот на Алексей

През този следобяд, точно в 19.00 часа, около четиристотин от младите хора на Санта София бяха направили флашмоб, с който бяха блокирали никому ненужното кръстовище на улица „Виконт дер Мер“ и улица „Петте рани“. Флашмобът бе официално обявен като простес срещу одобрения от правителството проект за взривяване на едни никому ненужни изстинали вулкани по най-южното крайбрежие на Източна Европа. Британски инвеститори щяха да взривят вулканите, за да излеят бетонни бункери, в които да затварят английските пенсионери, които в онази епоха на възход на здравеопазването във Великобритания все по-свирепо отказваха да умрат много след изтичане на естествено отредения им от Природата срок. Така англичаните се отърваваха от ненужните си възрастни хора – пращаха ги да умират на райски места, залети с бетон. Освен това чрез създаването на отворени фондове за инвестиции в източноевропейските имоти няколко от по-интелигентните англичани отърваваха и голяма част от останалите англичани от излишните им спестявания. Никога не знаеш какво може да й хрумне на долната средна класа, види ли се с някоя излишна пара в банката, по-добре парите да им се приберат и да им се каже, че са отишли за построяване на ослепителни бункери по вълшебните южни плажове.

Протестът на младите еколози, от своя страна, беше всъщност инспириран от две независими един от друг, но както смяташе Алекс, не съвсем чистоплътни центъра на интереси. Алекс беше в течение на причините за събитията не само защото красивата му приятелка Анастасия наскоро беше станала активист на екодвижението, ни и защото „ПОЗНАВАММНОГОХОРА“ беше една от агенциите, натоварени с PR-a на природозащитната кампания.

И така, цялата модна арла-урла срещу унищожаването на природата се финансираше от производителите на т.нар. „еко“ и „био“ стоки, които съвсем мъдро провиждаха в психологическата марка „еко“ единствения реалистичен подход за изместване от съответните пазари на непобедимите традиционни корпорации с техните вековно утвърдили се марки канцерогенни продукти. Манипулацията според Алексей беше повече от очевидна за човек с макар и основно образование. Макар и да си никому неизвестен и с нищо недоказал се производител бе пазарен дял, изведнъж почваш да правиш скапани автомобили с т.нар. „еко“ и „био“ двигатели, и гледай ти как хората, адекватни сугестирани посредством масираното, непрестанно намигане от страна на медиите, започват да дават почти двойна цена именно за твоите скапани автомобили. Хората щастливо ти пълнят гушата, радостни, че са намалили емисиите на вреди газове в атмосферата. След това публиката се втурва да си мие косите с твоите екошампоани, произведени всъщност от същите кучешки миазми и от същите миши чревца, от какво се произвеждат и утвърдените световни шампоани. Само че твойте не са „химия“, а са „еко“, и хората, втривайки ги в главите си, вярват, че така по-дълго време няма да умрат и да ги изядат червеите в земята...

Конкретно този флашмоб на кръстовището на „Виконт дер Меер“ и „Синко Лягас“ беше манипулиран и от една също английска туристическа агенция, която печелеше чудесни пари, като водеше английските пенсионери на бърдуочинг в гърлата на угасналите вулкани. Унищоването на вулканите правеше пясъчните лешояди да няма къде де гнездят и водеше до сигурното им изчезване. Бърдуочинга, от своя страна, представляваше следното...

Тука нещо ми става тъпо, не ми се разказва по-нататък за тази случка.

Доре, зарежи го, както е, но нали си даваш сметка, че няма как да ти се получи романа само от редуващи се начала без развръзки?

Тук: да има история, как Алекс отказал да участва в протестите, понеже му изглеждат манипулирани, и се опитал да обясни това на Анастасия, но Анастасия го изоставила в същата вечер, защото той „нямал сърце“ според нея (и си тръгнала с един суперестествен еколог-кайт-сърфист с гладка кожа, сини очи и ниско чело, кажи, потиснато сърчице мое, не би ли било чудесно да си е тръгнала с такъв лежерен суперготин кайт-сърфист, а?), а всъщност Анастасия, без дори да го признава пред себе си, зарязала Алексей, понеже вече не го обичала, това е. Той, от своя страна, страдал не повече от пет минути, след като тя си отишла. (Какво, по дяволите ми става? Едно време се умираше от тези неща? Защо сега в мен нищичко не трепва?) Не страдал той основно не защото нямал сърце, а защото просто вече и той не я обичал. След което останал сам, както го и заварваме в момента.

А, добре, тогава, той очаквал ли все още отнякъде да изскочи Жената на Живота му, която да го направи Завинаги щастлив?

Ами, очаквал той вятър. На тридесет и две години Алексей бил вече живял достатъчно дълго собствения си живот, че да е наясно с общите принципи, по които собственият му живот се развивал. Поради което просто очаквал в живота му да се появи отнякъде някое прилично хубаво момиче, по възможност – не съвсем бедна и не пълна селянка, с което кротко да си роди деца и да си измъждука там, отредения остатък до смъртта.

Да, всъщност много е хубаво със сълзливия момент за, там, нали, трагичната невъзможност за общуване в съвременния електронен, отчужден свят и т.н. да се приключи още тука, без на трагичната невъзможност да й се отделя повече книжен обем, за да остане време и място после за по-съществените неща.