С какъв проблем би се сблъскал Кант в случая с птицечовката? Характерът на проблема му се е изяснил едва в Критика на способността за съждение. Способността за съждение е възможността специфичното да се мисли като съдържание в общото и ако общото (правилото, законът) вече е подадено, съдържанието е определящо. Но ако е подадено само специфичното и трябва да се намери общото, тогава съдържанието е рефлектиращо.
Въвеждайки схематизма в първата версия на системата, Кант държи в ръка една експлозивно понятие, което го принуждава да продължи нататък, т.е. именно към Критика на способността за съждение. Но може да се каже, че след като от схемата се стига до рефлектиращото съждение, влиза в криза самата природа на определщите съждения. Защото способността за опделящо съждение “няма сама по себе си принципи, които да обосновават понятия за обекти”, тя се ограничава с това да подвежда обекти под закони или под дадени като принципи понятия.
И тогава се опитваме да построим понятието за дърво (и допускаме това понятие) така, сякаш дърветата са такива, каквито ние можем да ги мислим. Представяме си нещо като възможно според понятието (тук се прави опит да се съгласува формата с възможността на самото нещо, макар да нямаме никакво понятие) и мислим за него като за организъм, който се подчинява на цел.
Да се тълкува нещо, сякаш то съществува по някакъв начин, означава да се направи хипотеза, защото рефлектиращото съждение трябва да подведе под закон, който още не е даден “и следователно фактически е само един принцип на рефлексията върху обекти, за които обективно липсва изцяло някакъв закон или понятие за обекта, които да са достатъчни за случаите, които се явяват”.
[...]
Външните перцепции като материал за възможен опит, на които липсва само формата на връзката помежду им, са ефект на вътрешни (или движещи) сили на материята. За да се приложат тези движещи сили се установяват емпирични закони. Тези закони не са априорно дадени, а се нуждаят от понятия, конструирани от нас (selbstgemachte). Тези понятия не са дадени от разума или от опита, а за изкуствено създадени. Те са проблематични.
Тези понятия трябва да бъдат мислени като основа на изучаването на природата. Следователно трябва да се постулира (в случая с изкуствено създаденото понятие за етер) едно абсолютно тяло, съществуващо в материята.
Кант повтаря многократно, че това понятие не е хипотеза, а постулат на разума, но неговата недоверчивост към термина “хипотеза” има нютоновски корени: в действителност едно понятие (изградено, тъй да се каже, от нищото), което прави възможна тоталността на опита, е абдукция, която прибягва - за да обясни някои Резултати – към едно Правило, създадено ex novo. Не трябва да се оставяме да ни отвлече вниманието и фактът, че постулатът за етера впоследствие се е оказал погрешен: той дълго време е давал доста добри резултати и абдукциите се оказват добри, когато издържат дълго време, докато не се появи една по-адекватна, икономична и силна абдукция.
Както отбелязва Виторио Матийо по повод последния период на Кант, “разсъдъкът натрупва опит, проктирайки структурата, според която движещите сили на обектва могат да действат”. Рефлектиращото съждение не толкова наблюдава (и оттам – произвежда схеми), а по-скоро произвежда схеми, за да може да наблюдава и експериментира. И “това учение отива отвъд тази Критика поради свободата, която дава на разсъдъчното проектиране на обекта”.
С този късен схематизъм разсъдъкът не изгражда най-обикновена детерминация на един възможен обект, а прави обекта, конструира го и в тази дейност (сама по себе си проблематична) върви по пътя на пробите.
Понятието за проба тук вече става възлово. Ако схемата на емпиричните понятия е конструкция, която се опитва да направи мислими обектите в природата, и ако за емпиричните понятия не може никога да се направи завършен докрай синтез, защото в опита могат винаги да се открият нови характеристики на понятието, тогава самите схеми неминуемо са поддаващи се на преразглеждане, погрешими, обречени да еволюират във времето. Ако чистите разсъдъчни понятия могат да образуват нещо като извънвремеи опис, то емпиричните понятия могат да бъдат само “исторически” или културни, ако предпочитате. С други думи, както казва Пачи, те се основават не върху необходимостта, а върху възможността: “синтезът е невъзможен без времето и следователно без схемата, без образа, което е винаги нещо повече от обикновена проекция, нещо ново, или както бихме казали ние, нещо проектиращо, отворено към бъдещето, към възможното”.
