И тогава Кларис Маклелън каза:
- Имате ли нещо против, ако ви попитам откога работите като пожарникар?
- От десет години, откакто станах двадесетгодишен.
- А четете ли понякога книгите, които изгаряте?
Той се засмя:
- Това е забранено от закона.
- О, да, разбира се!
- Работата ни е прекрасна. В понеделник изгаряй Милей, в сряда Уитман, в петък Фокнър. Превърни ги в пепел, а след това изгори пепелта. Това е нашият лозунг.
Те повървяха още малко и девойката каза:
- А вярно ли е, че някога, преди много години, пожарникарите са гасели пожарите, вместо да ги палят?
- Не! - заяви той. - Давам ви дума, че къщите винаги са били огнеупорни.
- Странно, веднъж чух, че едно време къщите са се подполавали поради невнимание и че пожарникарите трябвало да гасят пожарите.
Той се засмя.
Тя бързо го погледна:
- Защо се смеете?
- Не зная. - Той отново започна да се смее, но се сепна. - А защо питате?
- Защото се смеете, без да съм казала нищо смешно, и ми отговаряте направо. Нито за момент не се замисляте над това, което съм ви попитала.
Монтег се спря.
- Вие наистина сте странна – каза той, когато я погледна. - Нямате ли поне малко уважение?
- Не исках да ви обидя. Предполагам, че го казах, защото много обичам да наблюдавам хората.
- А това за вас нищо ли не означава? - Той потупа дискс с цифрата 451, зашит на ръкава на черното му яке.
- Означава – прошепна тя и ускори крачка – А наблюдавали ли сте някога реактивните автомобили, които препускат по булевардите?
- Сменяте темата!
- Понякога си мисля, че шофоьорите не знаят както е трева или какво са цветя, защото никога не ги виждат добре – каза тях. - Ако покажеш на шофьор зелено петно, той ще ти каже, “О, да, това е трева!” Ако му покажеш розово петно – това е градина с рози. Белите петна са къщи. Кафявите петна са крави. Чичо ми веднъж карал бавно колата си по една автострада. Карал с четиридесет мили в час и го прибрали за два дни в затвора. Това не е ли смешно и едновременно тъжно.
- Мислите за прекалено много неща – неловко каза Монтег.
- Рядко гледам телевизионните предавания и рядко ходя на автомобилни състезания или пък в увеселителни паркове. Така че, струва ми се, остава ми много време за глупави мисли. Виждали ли сте някога двестафутовите реклами край шосето извън града? Знаете ли, че едно време те са били само двадесет фута дълги? Но колите започнали толквоа бързо да прелитат край тях, че направили рекламите по-големи, за да могат шофьорите да ги прочитат.
- Не знаех това. - Монтег рязко се засмя.
- Обзалагам се, че зная и нещо друго, което вие не знаете. Сутрин по тревата има роса.
Той не можа в момента да си спомни дали знаеше това, или не, и доста се ядоса.
- А ако погледнете нагоре – тя посочи с глава към небето, - на луната има човек.
Той отдавна не бе поглеждал към луната.
Те изминаха останалия път мълчаливо – тя вървеше замислена, а той, чувствайки се неловко, свиваше юмруци и от време на време й хвърляше укорителни погледи. Когато стигнаха до дома й, цялата къща ярко светеше.
- Какво става? - Монтег рядко бе виждал толкова светлина в една къща.
- О, нищо особено; мама и чичо просто си седят и разговарят. Това е все дно да ходиш пеша, само че е още по-рядко явление. Казах ли ви, че чичо още веднъж са го арестували за това, че ходел пеша? Ние наистина сме много странни хора...
- За какво всъщност говорите?
Тя се изсмя на въпроса му.
- Лека нощ! - извика Кларис и затича по пътечката; но внезапно като че ли се сети за нещо, върна се няколко крачи и го погледна с учудване и любопитство.
- А вие дали сте щастлив? - попита тя.
- Дали съм какво? - извика той
Но тя си беше отишла, бе изтичала нататък в лунната светлина. Вратата на дома й тихо се затвори.
“Щастлив! Що за глупост”
Монтег престана да се смее.
