Има и такива дни, които сякаш си поемат дъх, задържат го и цялата зема замира в очакване. Някои лета не искат да свършат.
А покрай пътя избуяват цветя и щом ги докоснеш, поръсват облачета от ръждивокафяв прашец. Навсякъде изглежда, че е минал съвсем овехтял пътуващ цирк и с всяко завъртане на колелата е оставял следа от прастаро желязо. Прашецът се е разстлал под дърветата, по речни брегове, има го и при релсите, по които някога минаваше локомотив. Тъй изронените цветчета и релсите се преобразяваха заедно в изронения ръб на есента.
- Погледни, Дъг – каза дядото, докато пътуваха от фермата към града. Зад тях в пикапа “Кисъл Кар” бяха наредени шест големи тикви от бостана. - Виждаш ли тези цветя?
- Да, сър.
- “Сбогом, лято”, Дъг. Така се казват. Усещаш ли във въздуха? Август се е върнал. Сбогом, лято...
Ама че тъжно име – промълви Дъг.
****
Бабата влезе в кухнята и усети вятъра от запад. Замесеното тесто бухваше в купата като кръгла глава – глава на извънземен, надигаща се от реколтата на отминали години. Тя докосна издутината под тензуха. Това беше земята в утрото след идването на Адам. Това беше утрото, след като Ева се събрала с онзи непознат на ложето от цветя.
Бабата погледна през прозореца как слънчевата светлина огрява двора, как изпълва ябълковата градина със злато, и изрече като хо същите думи:
- Сбогом, лято. Ето ти го и първи октомври. Двайсет и седем градуса. Сезонът просто не иска да си иде. Кучетата се излежават под дърветата. Листата все не пожълтяват. На човек му се приплаква, а пък се смее. Дъг, я се качи на тавана и пусни лудата си леля стара мома от тайната стаичка.
- А има ли луда леля стара мома на тавана? - попита Дъг.
- Няма, но би трябвало да има.
Облаци минаха над моравата. И когато слънцето се показа, в кухнята бабата почти прошепна “Лято, сбогом”.
На верандата отпред Дъг стоеше до дядо си, надяваше се да прихване малко от неговата зоркост, достигаща отвъд хълмовете, от желанието да заплачеш, от древното веселие. Ароматът на тютюн за лула и лосион за бръснене “Тигър” май стигаха. В гърдите му се завъртя пумпал – ту светъл, ту тъмен, в един миг побутваше езика му към смях, в друг пълнеше очите му със солена вода.
Плъзна поглед по езерото от трева – глухарчетата вече ги нямаше, по дърветата тук-там се показваше кафяво, а вятър носеше от далечния изток миризмата на Египет.
