За някои от основните теми в Sci-fi сериалите

Има доста общи неща между повечето научно-фантастични сериали, темите им съвпадат в голяма степен, макар понякога да предлагат различни перспективи. Доколкото винаги са замесени някакви aliens, които обезателно представляват опасност за Земята и нейните хора, първото, което прави впечатление, е военното присъствие. Особено в Старгейт, но и в други филми, военните са добрите, мъдрите и справедливите, тези които са най-добре подготвени да се справят с всевъзможните изненадващи предизвикателства, идващи от непознатото. Оттам и войната като тема е доста засегната винаги, като тук имаме пълен консенсус – разбира се, това е нещо лошо, макар военните да са Добрите (разбира се нашите, макар че нерядко в чуждите военни разчитане достойнство и чест, заслужаващи уважение). Войните са винаги нежелани и е въпрос на еволюция, развитие, здрав разум или други променливи, в зависимост от филма, за да я избегнем. Съответно отношенията военни-цивилни също са доста интересни, но тях можем да ги поставим и в по-общата категория обществен ред изобщо – как сценаристите са си представили човешката ситуация в дадения период от време, когато се разиграва действието. Освен начина, по който са уредени отношенията между хората в „нашето“ общество, видимо е, че винаги воюваме или се съюзяваме с други извънземни цивилизации/раси/видове (неясно защо в тези филми трите понятия често са тъждествени и взаимозаменяеми). Интересно е и да видим как се представят отношенията между различни извънземни цивилизации. Като цяло сценаристите копират исторически или актуални модели на отношения между нации и народи от земната история и ги използват във филмите, обикновено за да внушат вредата от войната и непримиримостта между съседите. Във връзка с това ни се разкрива и модерната идеология за универсалността на човешките права (явно вече не само човешки), която ще налагаме по всички кътчета на Вселената. Други две много ключови теми, които откриваме в sci-fi сериалите, са за религията и технологиите. Някои от сериалите са подчертано анти-религиозно настроени, в други религията е представена или като даденост, или като фактор на културно многообразие, който трябва да зачитаме. Отношението към технологиите е по-еднозначно – светът на бъдещето е технологичен свят, а в настоящето намираме основания да го произведем като такъв. Говорейки за бъдеще и настояще, една от най-постоянстващите теми е за пътуването във времето, това е нещо като запазена марка на тези филми, особено при Star Trek. Около религията ще забележим и друга опозиция – предопределеност или свободна воля. Тъй като обикновено в тези сериали се решават съдбоносни са човечеството и вселената въпроси, героите носят огромна, често непосилна тежест на плещите си. Понякога се счита, че те са предопределени за Великите дела, които им предстои да извършат. Накрая ще спомена и темата за търсенето на човешкото и човешката същност, която логично занимава хора и не-хора от момента на срещата по между им. Това са основните теми, с които зрителят се среща гледайки повечето sci-fi сериали и чрезз тях смятам да опиша тези, които считам, че си заслужават писането тук. Ще започна със Stargate SG-1 - първият сериал, през който навлязох в “необятния” свят на sci-fi преживяванията.

The Imaginarium of Doctor Parnassus

Има два вида приказки. Едните са големи, разказват стари истории за света, за началото и за идващия край. При тях съдбата на хората и на реда такъв, какъвто го познаваме, е поставена на карта и застрашена от нещо. В битката между доброто и злото се решава бъдещето на всички и на всичко. Обратно - при вторите мащабът е малък; битката между доброто и злото е битка за една отделна човешка история. Тя завзема цялата площ на кино-екрана и взсмуква интереса на зрителя, докато в първия вид приказки дори и да я има, е само помощно средство. При първите нещо по-голямо – Съдбата или Историята - движи фигурите като на шахматна дъска и макар донякъде и те да ни се представят като нормални хора, имащи слабости и моменти на колебания и трудности, те винаги са Героите, на които е отредено да променят света. В случая с втория вид приказки, голямата картина сякаш липсва, интересуваме се какво ще стане с нашия герой в малкия свят, който той обитава. Може би защото винаги съм си падал повече по първия вид приказки, не харесах The Imaginarium of Doctor Parnassus.

Обичам след финала на филмите, да се вглеждам лицата на излизащите от киносалона хора, след като светнат лампите. По това можеш доста добре да се ориентираш как е бил възприет даден филм. Вчера повечето от лицата бяха безизразни, но според мен това се дължеше по-скоро на неизпълнени завишени очаквания, отколкото на разочарование от видяното. А разлика все пак има. Тези очаквания идват не толкова от звездния актьорски състав и прославения режисьор, колкото от слуховете, които се носят за това колко странен и отнесен бил самия филм. Е, който е гледал смахнатостите на Дейвид Линч или е свикнал със странностите в подхода на Тим Бъртън, може би се е надявал да попадне отново в приказка, поне толкова добра, колкото са и техните. За съжаление нищо подобно не се случва на тази сцена. Приказката е прекалено обикновена и не може да те изненада с нищо, нито да те вдъхнови дотолкова, че да напуснеш киносалона усмихнат.

Но все пак да започнем с хубавите неща. Първото от тях е добрата стара Англия. Тя е навсякъде в този филм – в езика, в жестовете на героите, в обстановката и гледките от Лондон. Ако трябва да бъдем честни, говорейки за изненади, трябва да признаем, че такива и не липсват. Контрастът между тук и тогава е изцяло обладал разказа. Постоянно се сблъскват картини от съвременноста – типични моредни британски пъбове, мол, бляскави стъклени сгради, електрифицирани квартали и наред с тях - фургон, приютил средновековно freak show или места в Лондон, където времето сякаш не е спряло, за да послужи за моментна спирка и подслон за през нощта, суеверия и карти Таро. Дори когато фимът започва, първото очакване на зрителя е, че действието ще се развива поне 3-4 века по-рано, а само секунда след това се озоваваме в недотам престижен работнически квартал на съвременен Лондон. Много забавно е това, че старият “доктор” (някой разбра ли изобщо откъде идва тази титла?) излиза на сцената, облечен като индиец, заел мъдра йогистка поза. Тъй като никой освен привилегированият зрител няма как да подозира, че всъщност услугата му не е изобщо толкова шарлатанска, колкото изглежда, оценявам подобна за/подигравка с модните хипи-дзен-духовни въжделения на модерния западен човек много високо. Освен това попадаме в хода на история, започнала преди 1000 години и която, по всичко личи, е наред на намери своята развръзка точно сега (нали иначе действието щеше да се развива в друго време, т.е. няма как да не сме точно в момента на развръзката). 1000 години не са никак малко, а нещо толкова древно, трябва да е непременно достатъчно интересно и си заслужава да се провери.

Дотук с добрите неща. Малко чувство за хумор и добре подреден приказен сюжет. Нищо извънредно, което да заслужава специални овации или да не е вече видяно. С други думи, на форма са го докарали. Нещата се прецакват, когато потърсим посланието. Аз поне винаги търся посланието във един филм, защото смятам, че то е прибавената стойност. Ясно е, че такъв тип продукция се прави, за да носи големите печалби, да избие инвестицията и за него да се говори един-два месеца на кое място е в класацията по приходи. За още по-полезно се счита и ако има ефектен принос, имам предвид нов пробив в областта на специалните ефекти. И понеже това е ясното, остава да видим какво наистина си заслужава, отвъд тази рутина. Т.е. остава ни да погледнем в съдържанието, което единствено може да спаси такъв проект (освен ако не искаме това да направи с харизмата си някоя от звездите въвлечени в него, но това би било възможно най-жалкия край на историята). И така – за съжаление филмът, от който се интересуваме тук, не може да бъде спасен, тъй като няма нищо в посланията, което да си заслужава да бъде запомнен или поне да си тръгнеш от киното поне малко вдъхновен (а може и съкрушен от някой тъжен финал, защо не? - не смея да мисля за такива недостижими висоти). Клишетата ни преследват на всеки кадър – Дяволът с тънките мустачки и цигарето не е много по-различен от този в евтините сериали (за справка виж “Жътварят”, дори там е по-забавен), метафората за пътя (в имагинериума беше пълно с пътечки, които те отвеждат на някъде) и то водещ те винаги до Важния-в-живота-Избор; самият избор е дълбоко и единствено морално утежнен – или е правилен и добър (цветя) или е лош и бум – пламъци и край. И най-лошото – за съжаление то винаги идва накрая, затвърждавайки правилото, че винаги може и по-зле, няма как да минем без семейните ценности. Това е и кулминацията на историята, в която приказката свършва. Това обаче може вече да се възприеме съвсем буквално – там където приказката свършва, обикновено се има предвид, че започва the real life, което не е съвсем добре. Е, там някъде накрая на филма приказката свърши и настана една Голяма Нормалност – щастливото семейство в ресторанта, довело до блажено успокоение душата на статия глупак; самият той, кадър по-късно, изоставил дрипите, облечен бедно, но Съвсем Прилично, сресан и толкова толкова нормален; отказал се от всякакви авантюри и сделки с дявола; фургонът символ на хилядолетното му приказно съществуване в света на невъзможното, сега е придобил миниатюрна форма и невинно забавление за....децата. И на фона на всичко това дребосъкът се опитва да ги стресне, че щастливият край не бил гарантиран. И това точно в момента, в който той ти е поднесен и наврян в лицето като евтина пица на парче, с много много чеснов сос. За по-дълготраен ефект. Нормалността е представена за happy end и такова унизително подценяване на зрителя е тъжно и неочаквано, ако си отишъл с поне тихата надежда, че ще видиш нещо напомнящо на една от най-добрите анти-утопии правена някога. Е, 15 години по-късно изглежда е по-вероятно да се вкараме в такава.