Вацлав Клаус - "Синя, а не зелена планета. Кое е застрашено, климатът или свободата?"

"Глава I: Формулиране на проблема

За околната среда говоря и пиша отдавна и често, но не съвсем системно. Затова от доста време замислям да представя на обществеността своето по-комплексно виждане за днешното, толкова емоционално и така некоректно и ирационално водене на дискусията за околната среда и особено за така нареченото глобално затопляне, защото с безпокойство следя как тази тема все повече и повече се превръща в основен идеологически и политически сблъсък на нашето съвремие, макар – искам да подчертая това дебело – тя без съмнение е само тема-заместител.

Оказва се всъщност, че съвременният конфликт за свободата на човека – отново напомням – съвсем не за околната среда – започва да се води чрез тези теми, или по-точно казано, с тяхна помощ. Макар това да се отнася много повече за т.нар. развит и без съмнение – относително много богат свят, отколкото за по-слабо развитите (и по-бедни) страни, където мнозинството от хората имат други (далеч по-земни) грижи, то няма съмнение, че точно по-бедните страни може би ще платят висока цена за този чужд за тях конфлик. Те се превръщат в заложници на енвиронменталистите, които предлагат прогресът на човечеството да бъде забавен, при това – на огромна цена. Най-голяма жертва ще бъдат именно най-бедните. Освен това, тези амбициозни действия няма да имат почти никакъв ефект.

Искам още в самото начало на тези свои разсъждения високо да заявя, че споделям мнението на класическите либерали, онзи може би вече осъден на изчезване човешки вид, по тази проблематика. Те са прави като твърдят, че в края на 20 и началото на 21 век вече не социализмът е най-големият източник на заплаха за свободата, демокрацията, пазарната икономика и просперитета. В най-голяма заплаха се превърна амбициозната, твърде арогантна и почти безскрупулна идеология на едно политическо движение, което – в началото скромно и вероятно с добри намерения – се зае с темата за опазване на околната среда, но постепенно се превърна в енвиронментализъм, който няма почти нищо общо с природата. Това идейно течение в момента е доминиращата алтернатива на идеологиите, отстояващи последователно и системно свободата на човека. То се превърна в мироглед, поставящ си за цел радикална промяна на света – колкото и “трески да хвърчат” (т.е., с цената на ограничаване свободата на личността и с цената на човешкия живот), мироглед, искащ да промени света, човека и неговото поведение, обществения ред, ценностната система. Просто всичко.

За да не бъда разбран погрешно и да не би някой да помисли, че искам да се намесвам в естествените науки и научно обоснованата екология, искам да заявя: фактически енвиронментализмът няма нищо общо с естествените науки и – което е още по-лошо – с обществените науки, макар че се развива на тяхна територия. Жалко, но е така. Той се ползва от чистата добросъвестност на (някои) учени естествоизпитатели, които стриктно се придържат към научните принципи по отношение на своята дисциплина, но щом напавят крачка извън нея, напълно ги забравят.

Въпреки че енвиронментализмът парадира с научност, той на практика, в своята същност, е метафизическа идеология, която отказва да вижда света, природата и човечеството такива, каквито са в действителност, отказва да вижда тяхното естествено еволюционно развитие и абсолютизира днешното състояние на природата и света, превръща го в някаква “свещена норма”, всяка промяна на която представя като фатална заплаха.

...Ако днешните критерии на енвиронменталистите бъдат приложени например спрямо отделните етапи от историята на човечеството, може би ще трябва да кажем, че сме свидетели и виновници за перманентна екологична катастрофа, която е превърнала първичния биотоп в цивилизован ландшафт, която е изтласкала съществуващите флора и фауна и ги е заменила със земеделски култури, която е довела до промени в климата (чрез напояване, или обратното – чрез разширяване на пустините, унищожавайки горите и растителността) и т.н. Здравият разум обаче ни подсказва да не правим това. Изсичането на девствените гори по нашите земи, от гледна точка на днешните енвиронменталисти, е страшна екологична катастрофа, но замяната на дивата природа с цивилизована среда създава съвършено друг ландшафт, и нека си признаем, че това е една – не само от естетична гледна точка – повече от приемлива алтернатива.

Стигайки до резултатите от начина на мислене на енвиронменталистите, ще констатираме, че то представлява една антихуманна теория, защото според нея основната причина за съществуването на световните проблеми е в самото разпространение на homo sapiens, който – развивайки човешкия си интелект и способностите си да променя природата и да я приспособява къ нуждите на своята експанзия, е излязъл от традиционните рамки на природата. Не е случаен фактът, че редица енвиронменталисти отказват да поставят човека в центъра на нашите разсъждения.

Енвиронменталистите изглежда не отчитат, че голяма част от сушата е резултат от съзнателната човешка дейност и че споровете, които така често предизвикват т.нар. природозащитници, не са в защита на първичната природа, а на един исторически продукт на човешката дейност.

...Не съществува никакво предварително зададено оптимално състояние на света, което да сме длъжни да запазим. Състоянито на света е спонтанен резултат от взаимодействието на огромен брой фактори – космически, геоложки, климатични (и много други), включително влиянието на отделните елементи на живата природа, които винаги следват своя интерес за осигуряване на максимално добри условия за своето възпроизвеждане. Равновесието, което настъпва в природата, е динамично равновесие (фактически то е само една “тенденция”, съставена от огромен брой отделни неравновесия)."

Умберто Еко - "Кант и птицечовката"

С какъв проблем би се сблъскал Кант в случая с птицечовката? Характерът на проблема му се е изяснил едва в Критика на способността за съждение. Способността за съждение е възможността специфичното да се мисли като съдържание в общото и ако общото (правилото, законът) вече е подадено, съдържанието е определящо. Но ако е подадено само специфичното и трябва да се намери общото, тогава съдържанието е рефлектиращо.

Въвеждайки схематизма в първата версия на системата, Кант държи в ръка една експлозивно понятие, което го принуждава да продължи нататък, т.е. именно към Критика на способността за съждение. Но може да се каже, че след като от схемата се стига до рефлектиращото съждение, влиза в криза самата природа на определщите съждения. Защото способността за опделящо съждение “няма сама по себе си принципи, които да обосновават понятия за обекти”, тя се ограничава с това да подвежда обекти под закони или под дадени като принципи понятия.

И тогава се опитваме да построим понятието за дърво (и допускаме това понятие) така, сякаш дърветата са такива, каквито ние можем да ги мислим. Представяме си нещо като възможно според понятието (тук се прави опит да се съгласува формата с възможността на самото нещо, макар да нямаме никакво понятие) и мислим за него като за организъм, който се подчинява на цел.

Да се тълкува нещо, сякаш то съществува по някакъв начин, означава да се направи хипотеза, защото рефлектиращото съждение трябва да подведе под закон, който още не е даден “и следователно фактически е само един принцип на рефлексията върху обекти, за които обективно липсва изцяло някакъв закон или понятие за обекта, които да са достатъчни за случаите, които се явяват”.
[...]
Външните перцепции като материал за възможен опит, на които липсва само формата на връзката помежду им, са ефект на вътрешни (или движещи) сили на материята. За да се приложат тези движещи сили се установяват емпирични закони. Тези закони не са априорно дадени, а се нуждаят от понятия, конструирани от нас (selbstgemachte). Тези понятия не са дадени от разума или от опита, а за изкуствено създадени. Те са проблематични.

Тези понятия трябва да бъдат мислени като основа на изучаването на природата. Следователно трябва да се постулира (в случая с изкуствено създаденото понятие за етер) едно абсолютно тяло, съществуващо в материята.

Кант повтаря многократно, че това понятие не е хипотеза, а постулат на разума, но неговата недоверчивост към термина “хипотеза” има нютоновски корени: в действителност едно понятие (изградено, тъй да се каже, от нищото), което прави възможна тоталността на опита, е абдукция, която прибягва - за да обясни някои Резултати – към едно Правило, създадено ex novo. Не трябва да се оставяме да ни отвлече вниманието и фактът, че постулатът за етера впоследствие се е оказал погрешен: той дълго време е давал доста добри резултати и абдукциите се оказват добри, когато издържат дълго време, докато не се появи една по-адекватна, икономична и силна абдукция.

Както отбелязва Виторио Матийо по повод последния период на Кант, “разсъдъкът натрупва опит, проктирайки структурата, според която движещите сили на обектва могат да действат”. Рефлектиращото съждение не толкова наблюдава (и оттам – произвежда схеми), а по-скоро произвежда схеми, за да може да наблюдава и експериментира. И “това учение отива отвъд тази Критика поради свободата, която дава на разсъдъчното проектиране на обекта”.

С този късен схематизъм разсъдъкът не изгражда най-обикновена детерминация на един възможен обект, а прави обекта, конструира го и в тази дейност (сама по себе си проблематична) върви по пътя на пробите.

Понятието за проба тук вече става възлово. Ако схемата на емпиричните понятия е конструкция, която се опитва да направи мислими обектите в природата, и ако за емпиричните понятия не може никога да се направи завършен докрай синтез, защото в опита могат винаги да се открият нови характеристики на понятието, тогава самите схеми неминуемо са поддаващи се на преразглеждане, погрешими, обречени да еволюират във времето. Ако чистите разсъдъчни понятия могат да образуват нещо като извънвремеи опис, то емпиричните понятия могат да бъдат само “исторически” или културни, ако предпочитате. С други думи, както казва Пачи, те се основават не върху необходимостта, а върху възможността: “синтезът е невъзможен без времето и следователно без схемата, без образа, което е винаги нещо повече от обикновена проекция, нещо ново, или както бихме казали ние, нещо проектиращо, отворено към бъдещето, към възможното”.

Робърт М. Пърсиг - "Лайла"

"Във физиката съществува принцип, че ако едно тяло не може да се разграничи от останалите, то не съществува. Към него Метафизиката на Качеството добавя още един: ако един предмет не притежава ценност, той не може да бъде разграничен от останалите. Когато свържем двата принципа, стигаме до извода, че не съществуват предмети, които не притежават ценност. Не предметът е създал ценността. Ценността е създала предмета. Стига да проумеем, че ценността е опора на опита, емпириците няма да имат проблеми...

Години наред са ни внушавали, че ценностите би трябвало да възникват от някакво място в “нисшите” мозъчни центрове. Мястото така и не е ясно определено. Механизмът на задържане на ценностите е напълно непознат. Никой досега не е успял да увеличи броя на ценностите на отделния човек, като допълни още една на въпросното място, или да наблюдава изменения на това място в резултат на промяна на ценностите. Няма доказателства, че ако тази част на мозъка се подложи на упойка или лоботомия, пациентът ще стане по-добър учен, защото съжденията му ще се “обезценностят”. Въпреки това ни внушават, че ценностите се намират именно там, защото иначе къде биха могли да бъдат.

Който познава историята на науката, вече усеща дъха на флогистона и мекия отблясък на етер – други две дедуктивно формулирани научни познания, които никога не са откривани под микроскоп някъде другаде. Когато дедуктивните понятия се споменават години наред, но никой не може да ги открие, става ясно, че заключенията са изведени от погрешни изходни заключения, че теорията, послужила за основа на дедукцията, е невярна в самата си същност. Това е истинската причина, поради която емпириците в миналото са избягвали ценностите – не защото ценностите не са част от преживяванията, а защото при опитите да се вместят в онзи абсурден мозъчен център у теб се поражда мрачното чувство, че някъде още в началото на пътя си тръгнал в погрешна посока, и ти иде просто да зарежеш всичко и да се съсредоточиш върху нещо по-перспективно.

Проблемът с описането на ценностите от веществена гледна точка е фактически проблемът с малката кутия, в която се мъчим да напъхаме по-голямата. Ценностите не са подвид на веществото. Веществото е подвид на ценностите. Ако обърнем посоката, ако от по-малкото преминем към по-голямото определим веществото от ценностна гледна точка, загадката изчезва – веществото е “постоянен модел на неорганични ценности”. Проблемът престава да съществува. Предметният свят се обединява със света на ценностите.

За Федър неспособността на традиционната субектно-обектна метафизика да изясни ценностите беше пример за “птицечовка”. Първите зоолози класифицирали животните, коите кърмят малките си, в групата на бозайниците, а онези, които снасят яйца – в групата на влечугите. По-късно в Австралия било открито животно с патешка човка, откъдето дошло името му. То снася яйца като истинско влечуго, но след излюпването кърми малките като истински бозайник. Откритието предизвикало сензация. “Каква енигма!” - възкликнали. - Каква загадка. Какво чудо на природата!” Когато в края на осемнайсети век първите препарирани екземпляри стигнали от Австралия в Англия, били сметнати за фалшификати, съшити от различни животни. Дори и днес в природонаучните списания се появяват статии, които продължават да задават въпроса: “Защо съществува този природен парадокс?”
Отговорът е: парадокс не съществува. Птицечовката не прави нищо парадоксално. Тя няма никакви проблеми. Птицечовките са снасяли яйца и кърмели малките си милиони години преди да се появят зоолозите и да ги поставят извън законите си...

Метафизиката на Качеството се занимава не само с “птицечовката на ценностите”” не по-малко значение има още една, птицечовката на “научната действителност” - извънредно голямо чудивище, което отдавна плаши мнозина. Разкрито е преди един век от математика и астронома Анри Поанкаре, който пита: “Защо действителността е най-приемлива за науката, която е неразбираема за децата?” Трябва ли действителността да е разбираема само за шепа водещи физици света? Би следвало поне повечето хора да я разбират. Трябва ли действителността да се изразява само чрез символи, които, за да се използват, изискват университетски познания по математика? Трябва ли с годините та да се променя при възникването на нови научни теории? Трябва ли научните школи във физиката да се карат за нея години наред, без да стигнат до окончателно решение в полза на едната ии другата страна? И ако е така, доколко е справедливо хората да бъдат осъждани на доживотно лишаване от свобода в психиатрични заведения без съд, без съдебни заседатели, без прави на освобождаване под гаранция само защото “не разбират действителността”? Приложим ли е този критерий, няма ли да останат на свобода само няколкото най-изтъкнати физици на света? Кой е луд и кой е нормален?"