Има два вида приказки. Едните са големи, разказват стари истории за света, за началото и за идващия край. При тях съдбата на хората и на реда такъв, какъвто го познаваме, е поставена на карта и застрашена от нещо. В битката между доброто и злото се решава бъдещето на всички и на всичко. Обратно - при вторите мащабът е малък; битката между доброто и злото е битка за една отделна човешка история. Тя завзема цялата площ на кино-екрана и взсмуква интереса на зрителя, докато в първия вид приказки дори и да я има, е само помощно средство. При първите нещо по-голямо – Съдбата или Историята - движи фигурите като на шахматна дъска и макар донякъде и те да ни се представят като нормални хора, имащи слабости и моменти на колебания и трудности, те винаги са Героите, на които е отредено да променят света. В случая с втория вид приказки, голямата картина сякаш липсва, интересуваме се какво ще стане с нашия герой в малкия свят, който той обитава. Може би защото винаги съм си падал повече по първия вид приказки, не харесах The Imaginarium of Doctor Parnassus.
Обичам след финала на филмите, да се вглеждам лицата на излизащите от киносалона хора, след като светнат лампите. По това можеш доста добре да се ориентираш как е бил възприет даден филм. Вчера повечето от лицата бяха безизразни, но според мен това се дължеше по-скоро на неизпълнени завишени очаквания, отколкото на разочарование от видяното. А разлика все пак има. Тези очаквания идват не толкова от звездния актьорски състав и прославения режисьор, колкото от слуховете, които се носят за това колко странен и отнесен бил самия филм. Е, който е гледал смахнатостите на Дейвид Линч или е свикнал със странностите в подхода на Тим Бъртън, може би се е надявал да попадне отново в приказка, поне толкова добра, колкото са и техните. За съжаление нищо подобно не се случва на тази сцена. Приказката е прекалено обикновена и не може да те изненада с нищо, нито да те вдъхнови дотолкова, че да напуснеш киносалона усмихнат.
Но все пак да започнем с хубавите неща. Първото от тях е добрата стара Англия. Тя е навсякъде в този филм – в езика, в жестовете на героите, в обстановката и гледките от Лондон. Ако трябва да бъдем честни, говорейки за изненади, трябва да признаем, че такива и не липсват. Контрастът между тук и тогава е изцяло обладал разказа. Постоянно се сблъскват картини от съвременноста – типични моредни британски пъбове, мол, бляскави стъклени сгради, електрифицирани квартали и наред с тях - фургон, приютил средновековно freak show или места в Лондон, където времето сякаш не е спряло, за да послужи за моментна спирка и подслон за през нощта, суеверия и карти Таро. Дори когато фимът започва, първото очакване на зрителя е, че действието ще се развива поне 3-4 века по-рано, а само секунда след това се озоваваме в недотам престижен работнически квартал на съвременен Лондон. Много забавно е това, че старият “доктор” (някой разбра ли изобщо откъде идва тази титла?) излиза на сцената, облечен като индиец, заел мъдра йогистка поза. Тъй като никой освен привилегированият зрител няма как да подозира, че всъщност услугата му не е изобщо толкова шарлатанска, колкото изглежда, оценявам подобна за/подигравка с модните хипи-дзен-духовни въжделения на модерния западен човек много високо. Освен това попадаме в хода на история, започнала преди 1000 години и която, по всичко личи, е наред на намери своята развръзка точно сега (нали иначе действието щеше да се развива в друго време, т.е. няма как да не сме точно в момента на развръзката). 1000 години не са никак малко, а нещо толкова древно, трябва да е непременно достатъчно интересно и си заслужава да се провери.
Дотук с добрите неща. Малко чувство за хумор и добре подреден приказен сюжет. Нищо извънредно, което да заслужава специални овации или да не е вече видяно. С други думи, на форма са го докарали. Нещата се прецакват, когато потърсим посланието. Аз поне винаги търся посланието във един филм, защото смятам, че то е прибавената стойност. Ясно е, че такъв тип продукция се прави, за да носи големите печалби, да избие инвестицията и за него да се говори един-два месеца на кое място е в класацията по приходи. За още по-полезно се счита и ако има ефектен принос, имам предвид нов пробив в областта на специалните ефекти. И понеже това е ясното, остава да видим какво наистина си заслужава, отвъд тази рутина. Т.е. остава ни да погледнем в съдържанието, което единствено може да спаси такъв проект (освен ако не искаме това да направи с харизмата си някоя от звездите въвлечени в него, но това би било възможно най-жалкия край на историята). И така – за съжаление филмът, от който се интересуваме тук, не може да бъде спасен, тъй като няма нищо в посланията, което да си заслужава да бъде запомнен или поне да си тръгнеш от киното поне малко вдъхновен (а може и съкрушен от някой тъжен финал, защо не? - не смея да мисля за такива недостижими висоти). Клишетата ни преследват на всеки кадър – Дяволът с тънките мустачки и цигарето не е много по-различен от този в евтините сериали (за справка виж “Жътварят”, дори там е по-забавен), метафората за пътя (в имагинериума беше пълно с пътечки, които те отвеждат на някъде) и то водещ те винаги до Важния-в-живота-Избор; самият избор е дълбоко и единствено морално утежнен – или е правилен и добър (цветя) или е лош и бум – пламъци и край. И най-лошото – за съжаление то винаги идва накрая, затвърждавайки правилото, че винаги може и по-зле, няма как да минем без семейните ценности. Това е и кулминацията на историята, в която приказката свършва. Това обаче може вече да се възприеме съвсем буквално – там където приказката свършва, обикновено се има предвид, че започва the real life, което не е съвсем добре. Е, там някъде накрая на филма приказката свърши и настана една Голяма Нормалност – щастливото семейство в ресторанта, довело до блажено успокоение душата на статия глупак; самият той, кадър по-късно, изоставил дрипите, облечен бедно, но Съвсем Прилично, сресан и толкова толкова нормален; отказал се от всякакви авантюри и сделки с дявола; фургонът символ на хилядолетното му приказно съществуване в света на невъзможното, сега е придобил миниатюрна форма и невинно забавление за....децата. И на фона на всичко това дребосъкът се опитва да ги стресне, че щастливият край не бил гарантиран. И това точно в момента, в който той ти е поднесен и наврян в лицето като евтина пица на парче, с много много чеснов сос. За по-дълготраен ефект. Нормалността е представена за happy end и такова унизително подценяване на зрителя е тъжно и неочаквано, ако си отишъл с поне тихата надежда, че ще видиш нещо напомнящо на една от най-добрите анти-утопии правена някога. Е, 15 години по-късно изглежда е по-вероятно да се вкараме в такава.
